Политическата ситуация е като игра на карамбол. Непредвидима. Всяка противникова реакция може да е хвърлена ръкавица към опонентите и да промени хода на събитията. Опциите са много, но няма верни или грешни. Средата е антропоморфно несъвършена.  Границите и понятията са размити в духа на всепоглъщащата глобализация. Нямаме убедителен водач. Народът се нуждае от лидер, неподправен и добродетелен… но дали неговото време е настъпило?

След последните парламентарни избори у нас политическият пъзел отново е сложен и наблюдаваме криза на представителството. А политическият елит е притиснат до стената. И ако доскоро се тиражираше, че чужди посолства настояват за определен тип кабинет у нас, то сега не сме съвсем сигурни на кого служат самите управници и какво правителство те самите си представят и могат да предложат. Всеки ден се излъчват противоречиви сигнали, проектореформи- и закони, платформи и кампании. По-важното е какво мислим ние като суверен. След поредната рекордно ниска избирателна активност, гравитираща около 30%, у българския избирател все по-често се среща маниакална индиферентност.

Третият мандатоносител се оказа „Има такъв народ“ (ИТН) – партия, която сама изява желание за това предварително. Съмнявам се да успеят да акумулират необходимата подкрепа след фиаското от първите два мандата. ИТН частично възстанови позиции по данни от последните изборни резултати. Но нека не забравяме, че те няколко пъти, още в самото начало на текущия системен произвол, провалиха съставянето на кабинет. Тогава бяха привлекли широко обществено доверие. Крайно време е от ИТН да проумеят, че голямата политика не е шоу, скеч и говорилня. Нужни са последователни действия и прозрачност за придобиване на повече легитимност. В противен случай се раждат конюнктурни и компрометирани партии като „Величие“, където пристан намират уморените от „прехода“ и новите екстремни „националисти“. Не проумявам и защо така крайно ИТН стигматизираха „Продължаваме промяната-Демократична България“, след като можеха да консолидират още общи усилия и успех по отношение на вече отменената с решение на Конституционния съд на 26-и юли съдебна реформа. Така усилията да се децентрализира прокуратурата, да се подмени съставът на Висшия съдебен съвет и да се ограничат правомощията на главния прокурор се оказаха практически неефективни. Вероятно защото някой и #Кой отново трябва да бъдат „изпрани“ и да отпаднат повдигнати към тях обвинения, заради което се облякоха в булото на мним евроатлантизъм. Или се постреснаха след поредното неслучайно завръщане на знакови босове от 90-те години точно сега. Страхува се онзи, който има от какво, дори и да не го показва.

ИТН поне успяха да способстват за премахване на спецсъда и спецпрокуратурата. Намеренията им за експертен кабинет към момента са по-скоро екзотични на фона на отровената от демагогия и популизъм среда. Липсва алтернатива. Но целта не е невъзможна. По принцип експертните кабинети са недалновидни и неустойчиви. Зависи какъв план представят, след като много властови прерогативи отново са в ръцете на партии като ГЕРБ и ДПС. И без това повечето медии, регулатори, служби и съдебната система са техни. До доказване на противното. Но всички настояват за министерски постове.

Атрофията на ДПС не е от вчера и не е спонтанно провокирана. Както знаем, това движение обмисля прецизно всяко свое действие. Неслучайно в рамките на връчването на втория мандат се заговори публично за разцеплението им. Разбира се, че и ДПС е фрагментирана. Нейните архетипи са дихотомни, тъй като персонажите на Ахмед Доган и Делян Пеевски обслужват различни кръгове и интереси. И да, разбира се, че става дума и за много пари. Но прехвърлянето на „горещия картоф“, т.е. втория мандат в ръцете на „Продължаваме промяната-Демократична България“ и неспособността им да произведат подкрепа за такъв означава, че те са изиграни за втори път… след като неотдавна Бойко Борисов ги използва в част от неутилитарна сглобка и впоследствие се разграничи рязко от тях, за да понесат те отговорност за краха. Жертвеното агне и параван на този коварен процес този път беше Мария Габриел, която дори не успя да осъществи бленуваната ротация. Сигурен съм обаче, че е осъзнала колко е била употребена. Точно толкова, колкото ще се окаже и Володимир Зеленски употребен от Запада. Големите трябва да свършат мръсната работа на още по-големите. Винаги.

Така постъпва Борисов – и друг път съм обсъждал неговото непостоянство. То го прави гъвкав политик, но ненадежден партньор и приятел. Наблюдавам, че сега се е отрекъл и от Десислава Атанасова като своя доскорошна дясна ръка. Дали защото тя го е предала, или защото вече не му е удобна? Борисов е хамелеон и такъв ще остане. Той иска с цената на всичко да е сред доминиращите в статуквото фигури. Това статукво се е самоизчерпало и е въпрос на време деконструкцията му да се разгради като измамен блян.

Всичко това се случва на фона на изпепеляващи пожари и други природни бедствия, за които отново се оказахме неподготвени. Впрегнали сме колосален ресурс, който изтича в чужди ръце и държави за неприсъщи нам каузи. Нямаме подходящи екипировки за пожарникари при извънредни ситуации заради провалени обществени поръчки. Нямаме буфери, които да обират икономическия луфт. Изнасяме боеприпаси. Не реализираме икономии от мащаба. Не привличаме преки чуждестранни инвестиции. Режем ръката на Русия, която можеше да ни окаже помощ в условията на тези катаклизми. Защото САЩ в тази ситуация няма да ни помогнат. Не, не съм русофил. Но не съм и русофоб. По същия начин и с Америка. Това, че не одобряваш нечии действия, не значи, че изцяло възхваляваш антипода им. Говоря за личности и за манталитет. Нека правим разлика! Защото вече всички сме черно-бели. Някой срещу някого. Няма нюанси. Явно е на мода.

Деформирахме всички архетипи. Живеем в паралелни вселени. Крайни либерали срещу крайни консерватори. Дори Олимпийските игри минават под лайтмотива на безпрецедентна либерастия. Това в опозиция засилва десните националистически движения. Така се изгражда една необятна антиутопия на морала и на капитализма. Политкоректният мултикултуризъм и транссексуалността превзеха и политиката, и изкуството. Вече не се знае кой какъв е. Всеки се крие зад фасадата на аристократично благоприличие, а зад нея прозират сатанизъм и извращенията на властовите елити. Те полудяха. Буквално. Така се получава, когато не можеш да понесеш славата. Нейните инструменти не са за всекиго. Бог дава власт на политиците, за да изплатят карма чрез нея и евентуално да реабилитират душите си. Властта не е подарък, а отговорност. Не е механизъм за упражняване на репресии и манипулации, а средство за съзидателност. Те просто още не са го разбрали, но уви – всички народи плащат цената на тази несъстоятелност. А там някъде се разпалва поредният пожар, пресъхва поредният язовир, загива поредният човек при катастрофа, бива взета поредната жертва на домашно и всякакво друго насилие… Струват ли си толкова загуби, след като още не сме се замислили защо сме на тази Земя? Всичко е карамбол. Партия шах. Но не е шега. Нека живеем с разум, за да не бъдем наказани. Страшен съд винаги има. По делата ще ни познаят.

Автор: Стефимир Гроздев