„Дяволът носи Прада“ 2 завладя киносалоните като едно жадувано продължение на първата част, вдъхновила мнозина през 2006-а г. 20 години от създаването на прототипа днес откриваме съвсем сравнително променени персонажи в една ултимативно променена модна обстановка. Светът на медийните корпорации и усещането за лукс са се трансформирали до неузнаваемост, като са запазали една съществена част в основата си. За да ни напомнят за смисъла на приемствеността и генезиса, върху който изграждаме всяка малка житейска и пазарна революция.

Всичко ново е добре забравено старо, казват някои мъдри хора. Това важи с особена сила за модната индустрия, където теченията понякога се преплитат в екзотична еклектика… или пък отново стават предпочитани стари тенденции, облечени в нови доспехи. Понякога живеем в паралелна реалност и имаме своя концепция за време, но забравяме, че всеки импулс има своя произход и принадлежност.

Запазена е характерологията на повечето актьори и ролите им. Все пак тази автентичност ни умилява и връща в доброто старо време, вихъра на Миранда Пристли и апогея на антологичния Runway. С разликата, че сега образът на Миранда е претърпял някои пропуквания. Вече не е толкова гръмка и внушителна. Острото усещане за нея като за парвеню, снобар и грандоман е силно притъпено. Тя вече е склонна на компромиси дори с естетическите си и нравствени убеждения, само и само да оцелее в бизнеса. Участта ѝ е на ръба и това създава особен съспенс. От друга страна, Андреа Сакс сякаш е замръзнала в разбиранията си за журналистическа етика и деонтология. Това прави образа ѝ последователен, но нея самата – леко скучна и наивна, нов се така готова за израстване. 

Все пак във втората част на филма развитието на образите не е онази химера, която критиците се опитват да ни вменят. Интересното е, че точно принципите на Андреа спасяват за втори път Миранда от публично бедствие и линч и дори получава картбланш да напише реалистична книга за нея. Макар невинаги планът на асистентката да е перфектен и да попада в клопки заради добрите си намерения и идеализъм, в край на сметка двете отново са тандем и Миранда зачита нейната лоялност. Знаем, че колкото са различни, толкова си и приличат, тъй като са еднакво отдадени на работата и стремежите си. Но и двете по своя начин показват човешката си страна. Този похват е запазен и сега, в духа на времето.

Втората част на „Дявола носи Прада“ предлага забавни моменти с неотегчаващ хумор. Запомних една фраза на финала, когато двете асистентки – Андреа и Емили, станаха приятелки, след като втората претърпя крах на фона на несъобразените с възможностите си амбиции. Репликата, че „споделените въгрехидрати нямат калории“, създава кокетното чувство за особен вид сближване между две някогашни съпернички в безпощадните модни среди. И че всичко е добре, когато завършва добре. Че няма крайно лоши и крайни добри хора, а по-скоро действия.

Финалът е отворен и загадъчен, поне за мен. Филмът е сниман на различни локации, като заснемането е разчупено. Кадрите и ракурсът са интересни и ангажират зрителското внимание. Други впечатляващи ефекти няма. Основната сюжетна линия е запазена.

Зная, че критиката има свои причини да намира продължението за недостатъчно категорично и надграждащо. Очакванията винаги са проблем. Аз съм изключително доволен и благодарен, че докато гледах, изпитвах радост и трепет. Имаш перцепцията, че гледаш нещо познато, което ти създава уют, и в същото време откриваш съвременни културни нюанси и си казваш – „Леле, в какво време живеем… Как всичко може да се купи и продаде и да изчезне…“. И все пак, този вариант не е толкова футуристичен. Няма киборги, хуманоиди и модни девиации. Класиката остава –  рекламодатели и спонсори се борят за гледания и четения. Темата за кликбейт материалите обаче е контрапункт на речта на Анди Сакс, когато бива уволнена от изданието, в което работи 20 г. Този период е преход между двата ѝ етапа в „Рънуей“. Тя демонстрира, че отново може да бъда гъвкава и саморефлексивна. Персонажът на Миранда също не рухва. Известна със своята безпардонност и назидателни погледи, тя е все така адаптивна и успява да запази статута си въпреки разногласията около продажбата и придобиването на изданието.

Мерил Стрийп и Ан Хатауей са блестящи и са родени за тези роли, макар да прочетох отзиви, че тук играят насила. Тази интерпретация възниква, защото сме свикнали прекалено с тези техни роли и те като че ли са неразривно свързани с тях. Прекрасно са се справили. Не са изгубили и грам от артистичността си и макар белезите на времето да са доловими, сякаш то все пак е било благосклонно към тях.

В „Дявола носи Прада“ 2 няма неолиберален абсолютизъм. Той не е парад на бездарието, кариеризма или феминизма. Да, сценарият и режисурата отново целят печалба, но не по онзи натрапчив начин. Със сигурност ще го гледам и втори, и трети път. И не само аз. Просто знам, че в екранизацията са имплементирани парадигмите на живота. За хармония между работата и семейния живот; за това, имат ли цена моралните устои; за привързаността към хора и структури… За оцеляването в един свят, изпълнен с противоречия и изкушения. Накрая все пак човешкото взима превес, а всичко онова, което се създава от хора – е продукт с цена, но и продукт с душа и стойност.

Автор: Стефимир Гроздев