Парламентарните избори през 2022 г. завършиха с объркващи резултати. Много социологически агенции се оказаха прави в предположенията си. Но не това е смущаващото, а фактът, че зимата ще ни завари неподготвени точно заради сложните взаимодействия, които се заформят. От избори на избори – такава е България напоследък. Омаломощена от опити да избере своите категорични водачи, в които да повярва поне за 4 години. Никоя партия вече не е достатъчно убедителна, за да събуди доверието на гражданите. Опцията „Не подкрепям никого“ този път е рекордно посочвана. И за това си има наслоени причини. Гласуването е акт на съвестта.

Предизборните кампании и платформи бяха безпомощни. Рекламните клипове се оказаха скучни и предвидими. Всяка партия сякаш насочваше словесно оръжие към друга. Никоя не избра да изтъкне своите позитиви по оригинален начин. Отново се долавяше нотка реваншизъм и популизъм.

Всички пи ар стратези са толкова безсилни, че не успяха да приковат общественото внимание. Нямаше брейнсторминг. В атмосферата не се носеше вълнение и оптимизъм. Очевидно българският избирател е индиферентен. И преди сме говорили за умора, но този път е осезаема. Безмълвна и опитомена.

Избирателната активност беше очаквано ниска. Отново гласуваха предимно онези, които могат да бъдат подкупени. Сред младата и интелигентна част от населението се прокрадваше апатия. Липсата на вот вече не е наказателен вот. Не е и признание за нещо конкретно. Всеки човек у нас просто вече вярва, че съществува сам за себе си. Той, отделната социална единица, е държава в държавата. Българинът отказва да се отъждестви с управляващите и разчита на себе си. За него те са изгубили легитимност.

Очевидно е началото на края на една сенилна власт. През миналата година описах статуквото като „морално атрофирало“, „амортизирано“, а политиците – като „преяли“ с власт парвенюта. Така се оказа и този път. Те отново не си взеха бележка.

Победата на ГЕРБ не е победа, а е подкрепата на твърдия им електорат. Несъмнено имаше отлив на гласоподаватели към „Продължаваме промяната“. Не е като да нямаше причини, но все пак не може да се очакват чудеса от храброст за една година. Нека не обвиняваме електоралните съсловия, защото не заради тях правителството падна. Както бях писал преди – Петков беше употребен и подведен. Разбира се, грешка беше крайно острото му отношение към Русия, както и липсата на опит в ключови сектори. Американската му зависимост също твърде много си пролича.

Тази самоувереност се усети и в рамките на предизборния дебат с негово участие и представители на още партии.  Макар и да не ми се вижда конфликтна личност.

ГЕРБ напуснаха демонстративно студиото на БТВ, което за мен беше не просто проява на невъзпитание. Считам, че Деница Сачева и Томислав Дончев се държаха като сърдити чиновници, на които не им угодено. Да, регламентът на дебата в известен смисъл не беше равностоен предвид различните роли на участниците.

Появата на Кирил Петков вероятно е била съгласувана тактически. Но той самият беше твърде самонадеян в стремежа си да се защити, прекъсваше опонентите си и не успя да произведе ефективен диалог. Въобще, всички го обърнаха на примитивно соаре, начело с Мария Цънцарова, която оневини ГЕРБ. Кой с аргументи, кой – без, почти всеки надвикваше другия и цялото това боботене беше безкрайно неприятно за слушане. Като цяло от една година насам поведението на българските политици и журналисти е обидно спрямо избирателите и зрителите, немалка част от които са доста по-ерудирани от тях.

Тематичните панели обхванаха предимно енергетиката и инфлацията. Уместен въпрос, който бе зададен в първия панел, беше защо нямаше санкции срещу Азербайджан, след като нападна Армения? Така наистина излиза, че санкциите са избирателни.

Но може да се каже, че кабинетът „Петков и Василев“ действително изгради първи стъпки в посока газова диверсификация и без доскорошната зависимост от Русия, която така или иначе едностранно излезе от договор. Но служебното правителство отново се поклони на Федерацията.

Конструктивното, което се каза и което и аз мога да подкрепя, са предложенията за мерки в посока:

• – Увеличаване на доходите на работещите, таван на цените на електроенергията, справедливо преизчисляване на пенсиите и преустановяване на търговския статут на болниците. Мерки, които предложиха от левицата;
  
• – Привличане на инвеститори, икономически растеж и да не се увеличава размерът на данъците. Компенсации за ток, парно и газ. Предложения на десницата;
• – Любомир Каримански от „Има такъв народ“ с присъщата си ала Николай Василев фискална дисциплина препоръча ясна категоризация на енергийно бедните и други уязвими групи. Да спре раздаването на „пари на калпак“. Данък печалба да се реинвестира в доходоносни активи на фирми. Да се създава повече капиталова устойчивост. Като пропуснати ползи Каримански отчете, че не е намален ДДС, а разходите не просто не са се „орязали – дори са се увеличили.
• 
  

В заключение се стигна до обобщението, че е най-добре да има по-добра събираемост, но да се увеличат доходите и да се ограничи корупцията – един от основните лозунги напоследък. Поне аз не чух и дума за съдебната реформа обаче.

Към тези компоненти бих добавил и целево подпомагане, намаляване на държавните разходи и увеличаване на потреблението за излизане от инфлационния натиск.

Друг прерогатив от доскорошното коалиционно управление беше повишаването на минималните пенсии, безплатните детски градини и че минималната работна заплата стана 50% от средната. Но това пак са общо гласувани решения, а не лична заслуга на някого.

Лидерски дебат не бе проведен. Дискусиите бяха задочни, през медиите, с осакатена словесна еквилибристика и словоблудства от страна най-вече на бившия премиер Бойко Борисов, който в отговор на победата си заяви: „Аз съм най-разумният и опитен политик“. Мисъл, която още веднъж показва, че той не се е научил на смирение. Ако и този път беше претърпял загуба, настървеността му пак щеше да си проличи, но сега вероятно си отдъхва, че все още има надежда властта му да се разпростира. А това впрочем не е спирало да се случва – поне по администрации и държейки „главата“ на редица бизнеси. Много корпорации, доколкото изобщо има такива в България, треперят от ръката на Бойко. Веднъж дал им благословията си да съществуват, те са му благодарни до гроб… И не заради друго, а от страх. Страх е сковал сърцата на множество избиратели. Те си искат старата формула. Тя е като онази гозба, която вече не ни е вкусна, но я предпочитаме пред нищо. Странна и прокиснала носталгия по близкото минало. А уж се отрекохме от модела с кюлчетата… Да, знам, че всички ползват тази опорка, но тя най-кратко онагледява последните години от управлението на Борисов.

Истината е, че това не е правителство нито на малцинството, нито на спасението, нито на нищо. Правителство може и да не се сформира скоро. Отново заради идеологически сблъсъци, безпринципни коалиции и евтанизирана диалогичност. Масата за преговори вече бленува за съвършено различен и нов модел. Всеки иска да е индивидуален играч.

Солидното присъствие на ДПС също означава мощен електорат, включително и зад граница. Техните привърженици са изключително лоялни – не са от мигриращите. Експерименти не си правят. Също от страх и от благодарност едновременно.

БСП наистина е реабилитирана спрямо имиджа си, когато подкрепяше Делян Пеевски и Сотир Цацаров. Но Корнелия Нинова не успя да изтъкне добрите практики от своето управление. Тя зае повече мъжко поведение – мълчание и делово поведение. В същото време понесе не един или два удара. Понякога сама си беше виновна. Но имаше случаи – като последният с прокурорската призовка, когато беше неправомерно атакувана. Това е наказанието на ГЕРБ към нея, че тя не иска да се съгласи да преговаря с тях за коалиция. В същото време ГЕРБ са склонни да бъдат хамелеони и да се сдружат и с най-големия си враг – дори първоначално да се заявили позиция, че отхвърлят идеята за близост с една или друга партия. Те са готови на всичко, за да си върнат позициите. Но това излъчва непоследователност. Или може би просто това е политиката – рулетката се завърта съобразно интересите.

Не е учудваща малката подкрепа за Станислав Трифонов. Той е бил запознат с този развой и вероятно го е целял не заради самото отстъпление, а защото първоначално е имал идея да размести пластовете. Продължавам да държа на тази теза, както и че Трифонов не иска да бъде политик в конвенционалния смисъл.

„Демократична България“ се лута и ослушва. Много е вероятно да се вмъкне в коалиция с ГЕРБ, дори да го отрича – ако това не се случи, аз лично ще бъда изненадан. Свикнал съм Христо Иванов да е хлъзгав, само и само да е във властта.

От „Възраждане“ биват възприемани като алтернатива и опозиция от една голяма част от гражданите и на това се дължи интересът към тях. Но това не изключва опцията и те да се откажат от някои свои принципи. Самият Костадин Костадинов е противоречива личност, макар и с убедителна аура и риторика. Неговият антагонизъм е пословичен и дори да е търсен ефект, е време да го омекоти.

Изборният ден протече сравнително спокойно. Най-много сигнали са нарушения отново засягаха ГЕРБ и ДПС. Не се случи нещо извънредно и необичайно. Тишина, примирение, отегчение цари. Зимата ще се окаже решаваща. Този път не смятам, че летаргията ще продължи дълго. Няма да просъществува и евентуален нов кабинет в същия състав с разменени пластове. Никой не е вечен и много скоро всички ще разберат, че или трябва да се смени генерално подходът, или управленският състав.

Снимка: Pixabay