Съвременното българско кино ме правеше искрено индиферентен в последните години. Долавях осезаемо преиграване, сладникава артикулация и заучени погледи с претенциите за висш пилатож. Но 2022 ме изненада. С премиерата на „Петя на моята Петя“. Филм, който ни връща редица надежди. Не лъха на режисьорски капризи и художествената му стойност не се крепи на помпозни ефекти. Идейното внушение е прокарано елегантно, но и директно. За преходността на системата и вечността на таланта…

Петя Дубарова е един от моите вдъхновители. Вечно млада, тя оставя на българската поезия неповторимо наследство от дълбочинни стихотворения. За живителната сила на младостта, природата и любовта… С явни и скрити послания, поднесени с нежност и внимание.  

Несправедливо обвинена от блюстителите на системата, тя не отстъпва от своя бунт. Някой би я нарекъл дисидент, но Петя е била човек, надраснал времето си.

Чрез действията си тя показва смелост. Кои сме ние, за да я съдим? Казват, че самоубийството е отклонение от земната програма. И сигурно е така. Аз приемам нейните мотиви. Но тя се е чувствала самотна и неразбрана… Ако бе издържала тези удари, може би нямаше да е Петя Дубарова.

Да, ние имаме обичай, след като някой феномен почине, тогава да популяризираме творчеството и битието му. Но тук не говорим за това. Част от нейния характер и образ е свързан и с тази нейна постъпка.

Похватите, които изграждат филма, не са осъдителни за самата Дубарова. Лентата пресъздава образа ѝ, но се подхожда с изключително уважение към личността на поетесата. Опорната ос са младите хора днес, сред които има една открояваща се Петя. Тя е еквивалентна на действителната.

Толкова много си приличат, че душите им се срещат и запознават. Преминават през сходни изпитания заедно. Но времената и нравите са различни. И не съвсем. Системата винаги е една и съща, сменят се само ръководните кадри и средствата за управление.

И днес, ако си инакомислещ, рискуваш да не си удобен. Разликата е обаче, че младите хора във филма изключително много се подкрепят. Има елементи от днешния дневен ред, хумор  и форма на живот и обучение. Те не са просто ученици и приятели, а оформящи се личности с със специфичен патос.

Това е атестът, че подрастващите, колкото и да са подценявани, не търпят норми и догми. Имат собствено чувство за справедливост и не обичат да бъдат унифицирани. Това, с което се е сблъскала самата Петя Дубарова. Била е жертва на грозно време, пропито от фалша на режима и номенклатурата. Но чрез филма душата ѝ, която е жива, ни подстрекава ДА НЕ СЕ чувстваме жертви, а да понесем достойно избора да сме различни.

И до днес битува схващането, че ако не си със силните на деня, си срещу тях. Закостеняло мислене, заседнало в еволюционната стълбица на народопсихологията ни. Има много по-добре развити граждански общества. Ние все още сме погълнати от някогашното потисничество. Още се учим да държим раменете си изправени. Гръбнакът на обществото е неговата и дух. Затова е изключително важно да не се пораженец.