Манията по вечния хит на оркестър „Камчия“ – „Комбайна-вършачка“, разразила се в съседна Сърбия наскоро, като че ли настъпи, за да докаже максимата, че всичко „ново е добре забравено старо“.

Произведението заживя нов живот благодарение на силата на социалните медии и вечно актуалния на пръв поглед простоват и елементарен, но в действителност носещ дълбок смисъл силно социален по своята същност лирически текст.

Песента “Комбайна-вършачка” започва с прелюдия, загатваща за определени семейно-битови проблеми с препратки към така наболелия проблем с домашното насилие. Още в първата строфа лирическият Аз започва с отхвърляне на домашното насилие като способ за решаване на битови противоречия. „Няма да се караме, няма да се биеме“, заявява категорично той, и дори повтаря тази строфа, като че ли за да заяви категорично своята пацифистка и диалогична позиция. 

Решението на проблема с домашното насилие лирическият Аз вижда в канализирането на натрупващата се от ежедневните разногласия негативна енергия в едно наглед просто, но твърде ефективно занимание като карането на колело, и то в часовете непосредствено преди лягане. Това определено има своята логика, предвид все по-тревожната статистика, която недвусмислено показва повишена честота на семейните свади в този часови диапазон.

За да предадат максимално добре своето послание, подобно на легендарните „Бийтълс“, оркестър „Камчия“ залагат на простотата по отношение както на музикалната композиция, така на лириката, вклиняваща се в съзнанието и създаваща чувство на мозъчна абстиненция минути след последния акорд на парчето.

В жанрово отношение песента би могла да се определи като авторска народна с елементи на кючек и с изявен акцент върху народните културни традиции, както личи от видеото към песента. Традиционните национални костюми, логичната сюжетна линия и прецизно подбраните локации за заснемането му дават на зрителя усещането за завръщане към изконните български, а и общобалкански бит и душевност. Препращат към едни изгубени времена, в които комбайнът или „комбайната“, както разговорно наричат в редица области тази издигната в култ селскостопанска машина, и нейната посестрима вършачката се обединяват в мултифункционалната комбайн-вършачка.

Това макар и сравнително съвременно достижение на научно-техническия прогрес навлиза дълбоко в бита на българското село и заема своето сакрално място в пантеона на балканския земеделски фолклор. Пораждането у зрителя на тези реминисценции към едни непреходни ценности до голяма степен обуславя и успеха на песента отвъд границите на поречието на река Камчия и далеч на запад от съвременната национална граница на Република България, което е своеобразна апробация на силата на посланието.

Зооморфизмът на лирическите герои с почти приказен човешко-животински образ препраща към един древен и дълбок пласт от фолклора на балканските и европейските народи като цяло. Жабата, макар на пръв поглед отблъскваща, е символ на прераждането и на новото начало. Докато достигне до крайната си форма, тя преминава през невероятни трансформации, което придава на лирическия герой Васко Жабата почти феноменални персонификации.

От това да свири мелодии, хора, народни песни и цигански кючеци на китара (последното от които го приравнява с легенди от ранга на Джими Хендрикс, Слаш, Джо Сатриани и Карлос Сантана, от една страна, и Ибро Лолов и Иво Папазов-Ибряма, от друга страна) до това да преживее евентуална магическа трансформация в приказен принц след края този своеобразен концерт-спектакъл. И този образ не е изненадващ в контекста на жабешките реминисценции в родната популярна музика в годините след промените.

Противно на негативния отблъскващ образ на жабата в общественото съзнание и макар нарицателното „жабар“ за французи и италианци да носи своята негативна и дори обидна конотация, в българската популярна култура той е неведнъж експлоатиран от положителна перспектива – като една своеобразна екстраполация на неговите приказно-магически качества. От детското „Жаба-жабурана сто мушици хвана; през Валентин Валдесовото „Жаба вряка вряк, вряк, вряк, купи бързо кадилак“, където жабата е популярен символ на късмет и пари; до „Най обичам луди, луди жаби на сън“ на Джанго Зе, където лирическият герой е обсебен от крастави зелени създания до степен да отхвърля алюзията в процеса на сънуване на хубави принцеси и уволнението си от казармата като нещо негативно, резултиращо в деконструкция на неговата хетеросексуална сексуална ориентация, преминаваща от стрейт през джендър флуид и достигаща до зоофилия с акцент върху земноводните.

От друга страна антропоморфизмът на Цеца Мецата с микрофон в своята „лапа“ доизгражда образа на своеобразния „животински“ оркестър и препраща към по-ранни зооморфни рефлексии в изкуството, най-открояваща се от които в съзнанието на слушателя е знаковата приказка за „Бременските музиканти“ на братя Грим. Нейна проекция в началото на 21-ви се явяват лирическите герои на оркестър „Камчия“. Не по-малко значими екстернализации намираме и в българския поп-фолк, като е достатъчно  да споменем само класиките „Тигре, Тигре“ на Радо Шишарката и „Куцо магаре“ на Иван Карачоров – Попа, „Хищна Хиена“ на Петра и „Дърт козел млада върба лющеше“ на Руслан Мъйнов.

От своя страна, образът на мечката е дълбоко залегнал в славянската митология като символ на сила и мощ, хиперболизирайки вокалната сила на певицата Цеца до степен на вменяване на свръхчовешки качества. Популярността на името Цеца в съседна Сърбия в комбинация със славянските фолклорни импликации на мечката като образ са ключов елемент за разбирането на дифузното, почти вирусно разпространение на парчето на територията на този държавен субект.

Персонификацията към слушателя създава усещане и за изключителност. „Тя ще пее драги гости само за вас!“, възкликва патетично лирическият Аз. Виртуозният акомпанимент на Васко Жабата и силният и плътен мечешки глас на Цеца са гаранция за екстраординарно възприятие и пренасяне на слушателя в един приказен сюрреалистичен свят. Свят, носещ усещането за преминаване в друго измерение, без граници между хора и животни. Свят без домашно насилие, където преди лягане всички карат колело, а комбайн-вършачката жъне и вършее приказни златни поля, свят на любов, радост и светлина.

Автор: Благовест Николов

Снимка: Avtora.com