Упражнявам професия, която изисква от себе си пълно посвещаване. Да се запознаваш обстойно с данни, преди да ги оповестяваш. Да проверяваш фактологията от минимум 3 източника. Да съпоставяш критично различните гледни точки. Да умееш да даваш на читателя или зрителя свободата сам да си изгради мнение. Професионализмът на журналиста се корени в неговата безпристрастност предимно.

За съжаление мнозина колеги страдат от служебни девиации и синдром на егоцентризма. Да са първи. Без значение от средствата – целта ги оправдава. Това често ме кара да ги оприличавам на лешояди. Дори имаше такъв филм преди години. Добрият журналист трябва да притежава арсенал от добродетели. В известен смисъл той следва да бъде дори коректив на властта. Той задава дневния ред, възпитава, моделира нагласи и ценности. Проводник на информация, той е отговорен за естеството на изложените от него тези в търсене на истината.

Долавям сериозни дефицити по отношение на професионалната хигиена на журналистите. Без значение дали са редактори, репортери, новинари, автори на документални филми или водещи на предавания. Изразните средства и грамотността, езикът на тялото, облеклото, емпатията са ключови компоненти от маята на журналиста. Безспорно по пътя си ние се сблъскваме с редица изкушения, които не е задължително да са материални. Самият факт, че можеш да прокараш идейни внушения, предизвиква мнозина да минават границата на благопроличието. Обезпокоителното е, че в един момент те се превръщат в коравосърдечни хищници – досущ като някои лекари. Мислят си, че всичко са чули, видели и преживели – и няма нужда да се ангажират емоционално с проблематиката.

Понякога пък не ги обвинявам, че са толкова вулгарни – всичко идва от това, че отношението към тях по презумпция е такова и че не им се плаща достатъчно. Но процесът е двустранен така или иначе. Трябва да се научат високо възнаграждение за труда си, както и да правят разлика между цена и стойност. И да не се продават!

Старата школа журналисти и публицисти у нас са извънредно добри. Доказали са го във времена, когато критериите са били високи, подборът – стриктен, а хората са изпитвали доверие спрямо тях. Сега не е съвсем така. Най-вече доста репортери се погрижиха имиджът на журналиста в обществото да се разруши. Той бе приравнен до едно примитивно булевардно ниво, с махленски способи и папарашки тарикатлъци. Излишно е да уточнявам, че не одобрявам това. Но все пак някой препоръчва, друг диктува в слушалката, трети директно дава подкуп и задължава… забравяш точно каква морална функция изпълняваш.

Съвременните български журналисти нямат елементарно ниво на лингвистика, артикулация, избирателна пропускливост, семантика и способност за причинно-следствени връзки. Толкова профанско и безсилно формулирани въпроси и такова самочувствие същевременно…

Няма вече журналисти, публицисти и говорители като Марко Семов, Стефан Продев, Тома Томов, Симеон Идакиев, Бригита Чолакова, Николай Конакчиев, Мария Тролева, Любинка Няголова, Христина Кюркчийска, Лили Ванкова, Лили Маринкова, Инна Симеонова, Анахид Тачева, Кеворк Кеворкян, Нери Терзиева, дори Иван Гарелов… Повечето дори не са от моето време, но ги знам, чувал съм, чел съм и като сравня с новите, които смятат, че с тях започва и свършва журналистиката – ясно е кои са по-добрите.

Днес гласувам доверие на Светослав Иванов, понякога – на Цветанка Ризова. Възпитани са, подготвят се, сериозни са. Дори понякога прекалено стерилни, но профилът на предаванията им е такъв. Изглеждат ми безкомпромисни. А дали наистина са такива в душата си и дали не са правили отстъпки в името на това да се задържат на работа – не знам, на тяхна отговорност е. Липсва ми онзи авторитетен журналист, който да бъде фактор – с чиято дейност да се съобразяват всички. Да респектира с характера и излъчването си. Фразички и факти всеки може да наизусти. Не ни трябват коментатори и рецитатори, кудкудякащи и прекъсващи се.

Имаше и по-смели журналисти в новото време. Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Мая Костиданова, Анна Цолова. Всяка една от тях в един момент, сама или под нечия заповед, рискува своето място. Но те се преориентираха и намериха своя ниша. Бяха наистина убедителни и непоколебими. Друг тип журналисти са Маргарита Михнева и Валя Ахчиева. Не се наемам да ги коментирам обстойно – доста са ми противоречиви, а и разследващата журналистика не е моето амплоа. Следя ги, но не съм успял да си изградя категорично мнение.

Мина време и те отстъпиха позиции. Имена като Соня Колтуклиева, Ива Николова, Илиана Беновска, Валерия Велева възприемам като силно посредствени. Не за друго, а защото сами се позиционират като пошли, дръзки и нахално атрактивни. Не харесвам такива жени. Не смятам, че притежават класа. Дори Велева, която минава за аристократича дама. Сервилна е и личи.

На не малко брифинги и пресконференции от 2020 г. насам имахме възможността да им се „насладим“. Или на постовете им в социалните мрежи. Редно е да поработят върху самоконтрола… и самоуважението си. Тези техни типично женски похвати, които отблъскват, са така ретроградни…

Защо журналистите се превърнаха в лешояди?

„Във филма „Лешояда” Джейк Джиленхол играе Луис Блуум – преследващ успеха на всяка цена кариерист, който попада в средите на така наречените „stringers” – журналисти на свободна практика, които обикалят улиците на Лос Анджелис през нощта, в търсене на поредния инцидент, който да заснемат. Понякога камерите им стигат по-бързо дори и от полицията, а репортажът се излъчва още на следващата сутрин. Пожари, катастрофи, обири, убийства, няма място за етични дилеми. „If it bleeds, it leads”.

Какво животно е лешоядът? Граблива птица със здрави крака, остри нокти и закривен клюн, хранеща се с мърша. Изпълняващият главната роля Луис Блуум е типичен представител на журналистите от този вид, а може би си пада и малко психар и екстремист. Той започва историята си като крадец на желязо. Усилено търси препитание. Човек със свръхамбиции, готов да покори света. Вече е репортер на свободна практика. В началото не му обръщат особено внимание, но той бързо разбира какво се изисква от него. Наема си асистент, подбира и журналистически „реквизит”. И се впуска хищнически в преследването на кошмарно-кървавото.

Другата главна героиня – Рене Русо, във филма под названието Нина, е режисьор на новините в не особено популярна телевизия. Каналът се нуждае от комерсиални репортажи за зверства, които да удрят в сърцето. В случая нямаме монополизъм, а открита пазарна конкуренция, в която борбата за рейтинг е „безмилостно жестока”.

Нина е на ръба на отчаянието за това, че може да изгуби работата си. В този момент се появява нейната спасителна сламка – Луи. От заетост и хаотичност в работната обстановка в началото тя не го приема насериозно, но впоследствие той със значително беден поначало инструментариум ѝ носи уникални материали с кадри, които наистина не оставят зрителя равнодушен. Той знае и как да заснеме с елементарната си камера убийство, катастрофа. И един труп за него не е просто труп. Колкото и цинично да звучи, той се храни с жертвите си. Изпитва наслада от вида им, от кръвта, от поразяващата гледка на местопрестъплението.

Тук вече идва момент с изкуството. Как да заснемеш от правилния ракурс. Разбира се, че в началото Луи прави и грешки. Все пак се учи бързо и в движение. Работата не му носи просто средства. В нея той открива поле за реализацията на гъвкавото си свръхего. Безскрупулен е и с партньора си – момчето, което го следва навсякъде и му помага. Луи напредва до там, че изпреварва и полицаите и свои колеги. Той е еталон за пълномащабен журналист. В края на филма геройски загива неговият асистент. Младо, наивно, предано момче. Луи не се трогва. Знае, че такива са рисковете понякога. Този акт сигурно е шокирал редица зрители. Защото с това определено се прекрачват нормите на моралната етика. Не знам какво е искал да кажа режисьорът, но един журналист трябва да има и доблест. Да не предава достойнството на себе си и екипа си. Луи е един от безпощадните репортери. Онези, които не са плашат от дъжда, студа, снега, жегата, бурите. Онези, които нямат страх от институции, закони и органи на реда. Онези, които служат единствено на своя дълг да си първи винаги и навсякъде, каквито и норми да прекрачват.

Едни от най-важните постулати за качествена журналистика:

1. Наличие на добро ниво на три форми на комуникация – вътрешно, между- и извънличностна. Добавяме атрибутивна и функционална.
2. Фактите да са проверени. Да са статични и динамични. Отразяващи респективно състоянието и промяната.
3. Да е налице Закон за близостта. Колкото по-голяма близост има между отразяваното събитие и преките интереси на аудиторията, толкова по-ценна за тази аудитория и новината. Близост в пространството, времето и проблематиката.
4. Информацията да се филтрира и да се прилага Принцип на отхвърлянето.
5. Да се избягва „мълчаливото пристрастие”. В противен случай се създават се заблуди и манипулации.
6. Закон за авторското право.
7. Всеобща декларация за правата на човека.
8. Правото на тайна и Закон за класифицирана информация.
9. Дублирано цитиране и двойни източници. За абсолютна сигурност.

И на последно място, но не и по значение – най-базисната информация: КОЙ, КАКВО, КОГА, КЪДЕ, КАК + ЗАЩО и ОТ КЪДЕ. Тези въпроси изчерпват всичко. Няма нужда от анализи при писането на новина, освен ако жанрът не го позволява. Доста автори обаче се увличат и допускат тази грешка да изпадат в дълбокомислени размисли за дадено явление. Други пък преписват, не боравят със свои думи. Трети интерпретират погрешно информацията.

Новинарските стойности и функции трябва да са: оперативност; актуалност; актуализиране; актуализиране; балансираност; значимост; властови елит; релевантност; разбираемост; яснота; пълнота; критична, контролна и интердиктивна функция. Медията е нужно да покаже правдоподобност, ерудиция и осведоменост, както и диалогичност с читателите, без да нарушава журналистическия кодекс по никой параграф.

Някои медии са се превърнали в трибуна за разчистване на политически сметки, както и за диктаторство и прокламиране на евтин популизъм. Въпреки това се наблюдават и изключения от общото правило, които са изградили реноме на автономни, обективни и дори дисидентски по отношение на политическото статукво. Те не са опозиция. Те са колос на съвременната българска журналистика. Това трябва да бъде тенденция. Обществото ни има право да получава истинска журналистика, представите за каквато се изразяват в прозрачност и утилитарност. Не бива да живеем в информационно затъмнение и фалш. Аудиторията трябва да оценява адекватно събитията, да ги контролира и само да генерира нови в желаната посока, а за целта най-силно би следвало да ѝ помогне именно журналистиката.

Снимка: Pixabay