Веднъж бях определил Фредрик Бакман като „изкусен антрополог на човешката душа“.

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ не е творба за подценяване, въпреки че на мен ми подейства като разтуха и прочисти сетивата ми. В почерка на перото му има магия. Този човек така комбинира думите, че те въвлича в един интензивен свят, близък неимоверно много до нашия действителен. За мен е майсторството да построиш реалистични отношения и екосистема и още по-правдоподобни персонажи в рамките на една творба. Не е ли смисълът именно в това да адресираме послания, които ни засягат лично, и са иззети именно от достоверността на заобикалящата ни среда? Да, има други майстори на перото, които успяват да изградят утопичен свят, който пак да има отношения към реалния – да го надгражда, опровергава или да дава заявка за бъдещето му развитие. Но аз не съм много по тези бягства, твърде са ми абстрактни често. Понякога е по-голямо предизвикателство да обхванеш по-широк кръг читатели, успявайки да влезеш в ума и сърцето на всеки от тях. Първичните читатели, читателите буквалист също са трудни за разчупване. Когато успееш да ангажираш масата към тема, която тя приема за лична – ами да, справил си се. И така да структурираш мисълта си, че повечето да си кажат: „По-добре не можех да го опиша“.

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ е първата написана книга на Фредрик Бакман. Като такава тя е и по-чувствено обагрена, сантиментална, ала все още неразкриваща всичко козове на автора в позицията си на такъв. На няколко места се смях от сърце, други ме усмихваха по детски, трети ме умиляваха. Бакман е безкрайно открит, непретенциозен и забавен в тази си роля – на баща и на разказвач. Съвсем несъвършено и симпатично-закачливо и неосъзнато смесва функциите си. Сигурно и той сам знае, че е добър баща. Да, може да е небрежен, припрян понякога, неподготвен, но е грижовен и диалогичен с детето си. Дава му съвсем простички примери, които с богатството на въображението си така умело имплементира в речника си, че те придобиват рутинен характер и риторика. Като всеки баща и той изпитва страхове – детето му да не бъде аутсайдер, но да не бъде и абсолютен конформист същевременно. Отделно, той иска да възпита у него непреходните ценности, които вече са на изчезване – да бъде уважителен спрямо дамите, родителите, авторитетите, връстниците си. Да не удря и да не бъде удрян и като цяло да тушира агресията. Да бъде добър, достоен човек.

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ са съветите, заканите, шегите и мъжката чест на един баща. Отношенията родител-дете са специфични и строго индивидуални. Най-ценното послание в книгата е да не се взимаме насериозно, защото не сме вечни. Да имаме стойност и да не предаваме принципите си, докато сме тук. И да знаем, че алтруистичното добро дело е еталонът, който никога не излиза от мода. А да бъдеш добър родител – това е призвание.